Да си припомним “Градушка”
Пейо Яворов e роден в град Чирпан на 1 януари 1878 година. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 година работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия, а след 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. За пръв път като четник на Михаил Чаков в Македония влиза през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. Първата му публикувана творба е стихотворението “Напред” във в. “Глас македонски”.
Четник е първо на Михаил Чаков, после на Яне Сандански, като се бори за свободата на Македония и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — „Гоце Делчев“ (1904). За известно време е и член на Задграничното представителство на ВМОРО. Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга „Хайдушки копнения“ (1909). Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.
Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга “Мисъл” и се превръща в неделима част от него, е “Калиопа”. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).
Вашият (понякога) поетичен Стопанин особено харесва…
ГРАДУШКА
„Една, че две, че три усилни
и паметни години… Боже,
За някой грях ръце всесилни
издигна ти и нас наказа.
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар и — вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то градушка ни удари,
а то порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше —
в земята зърно се опече…“
* * *
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита —
и знойно лято позлати
до вчера злъчни широти.
Назряла вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.
Затопли радост на сърцето,
усмивка свърне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст —
ръка неволно прави кръст:
„Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекне ще и тежко бреме, —
на тежки мъки края дойде“.
* * *
Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди…
Почивка — ей я, би-ще зима.
Сега — недремнал и се буди:
петлите първи не пропели,
дори и куче не залае,
на крак е той… — „Катран и върви,
бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае
невеста ранобудна — всичко,
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е; — самичко
сърце си знае как се стяга…
И сърдита
за нещо тя на двора бяга
и пак се връща в килеря,
тършува… „Днеска да намеря
Седмина още — чуеш жено?
— Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига!
Небето ето — го червено,
че вече слънцето се дига,
добитъкът те гладен чака“.
А Ваньо сънен се прозява
и зад сайванта в полумрака
подал се — Сивчо го задява
с носът си влажен по вратлето.
„Хе ставай! — вика пак бащата
отсреди двора, на колата
затракал нещо, — стига…“ Ето
в съседен двор се вдига врява —
там някой люто се ругае.
Наблизко негде чук играе
и наковалнята отпява.
А сутренник повява леко
и звън от хлопки от далеко
донася в село; стадо блее…
На всякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.
* * *
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небето,
а то сивее мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито:
От юг бухлат се облак дига
пълзи и вече го настига;
по-доле вирнали главите
и други… Знак е — чуй петлите.
А гъски около реката
защо размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
Какво ли са орали, сели?
* * *
Върни се облако неверен, —
почакай, пакостнико черен,
неделя — две… ела тогази,
страшилище! А облак лази,
ръсте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо… Милост няма!
Ще стане пак беда голяма. —
на завет всичко се прибира,
сърцето трепне, в страх премира,
че горе — дим и адски тътен.
Върхушка, прах… ей свода мътен
продран запалва се — и блясък —
и още — пак, — О Боже!… Трясък
оглася планини, полета —
земя трепери… Град! — парчета —
яйце и орех… Спри… Недей…
Труд кървав, Боже, пожалей!
* * *
Но свърши. Тихо гръм последен
заглъхва нейде надалече
и вълк на стадо — вихър леден
подгоня облаците вече.
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица
забързали навън от село;
в калта подпретнали се боси,
глави неволнишки навели,
отиват, — черно зло ги носи
в нивята грозно опустели.
Че там жетварка бясна хала
просо, пшеница, ръж, ечмени —
безрадно, зрели и зелени,
и цвет — надежди е познала…
Добре дошъл!