Една, че две, че три усилни и паметни години…

Да си припомним „Градушка“

Пейо Яворов e роден в град Чирпан на 1 януари 1878 година. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 година работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия, а след 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. За пръв път като четник на Михаил Чаков в Македония влиза през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във в. „Глас македонски“.

Четник е първо на Михаил Чаков, после на Яне Сандански, като се бори за свободата на Македония и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — „Гоце Делчев“ (1904). За известно време е и член на Задграничното представителство на ВМОРО. Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга „Хайдушки копнения“ (1909). Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Вашият (понякога) поетичен Стопанин особено харесва…

ГРАДУШКА

„Една, че две, че три усилни

и паметни години… Боже,

За някой грях ръце всесилни

издигна ти и нас наказа.

Кой ли може

неволя клетнишка изказа,

макар и — вчерашна се дума?

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува,

ни жадува!

А то градушка ни удари,

а то порой ни мътен влече,

слана попари, засух беше —

в земята зърно се опече…“

* * *

Но мина зима снеговита,

отиде пролет дъждовита —

и знойно лято позлати

до вчера злъчни широти.

Назряла вече тучна нива,

класец натегнал се привежда

и утешителка надежда

при труженик селяк отива.

Затопли радост на сърцето,

усмивка свърне на лицето,

въздишка кротка, пръст до пръст —

ръка неволно прави кръст:

„Да бъде тъй неделя още,

неделя пек и мирно време,

олекне ще и тежко бреме, —

на тежки мъки края дойде“.

* * *

Додето сила има,

селяк без отдих труд се труди…

Почивка — ей я, би-ще зима.

Сега — недремнал и се буди:

петлите първи не пропели,

дори и куче не залае,

на крак е той… — „Катран и върви,

бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае

невеста ранобудна — всичко,

готово е, но пак ще пита,

че утре жетва е; — самичко

сърце си знае как се стяга…

И сърдита

за нещо тя на двора бяга

и пак се връща в килеря,

тършува… „Днеска да намеря

Седмина още — чуеш жено?

— Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига!

Небето ето — го червено,

че вече слънцето се дига,

добитъкът те гладен чака“.

А Ваньо сънен се прозява

и зад сайванта в полумрака

подал се — Сивчо го задява

с носът си влажен по вратлето.

„Хе ставай! — вика пак бащата

отсреди двора, на колата

затракал нещо, — стига…“ Ето

в съседен двор се вдига врява —

там някой люто се ругае.

Наблизко негде чук играе

и наковалнята отпява.

А сутренник повява леко

и звън от хлопки от далеко

донася в село; стадо блее…

На всякъде живот захваща.

И ето вече слънце грее

и на земята огън праща.

* * *

Преваля пладне. Задух страшен.

И всеки дигне взор уплашен,

с ръкав избрише си челото

и дълго гледа към небето,

а то сивее мъгловито.

И слънцето жълтей сърдито:

От юг бухлат се облак дига

пълзи и вече го настига;

по-доле вирнали главите

и други… Знак е — чуй петлите.

А гъски около реката

защо размахали крилата,

и те са глупи закрещели,

Какво ли са орали, сели?

* * *

Върни се облако неверен, —

почакай, пакостнико черен,

неделя — две… ела тогази,

страшилище! А облак лази,

ръсте и вий снага космата,

засланя слънце; в небесата

тъмней зловещо… Милост няма!

Ще стане пак беда голяма. —

на завет всичко се прибира,

сърцето трепне, в страх премира,

че горе — дим и адски тътен.

Върхушка, прах… ей свода мътен

продран запалва се — и блясък —

и още — пак, — О Боже!… Трясък

оглася планини, полета —

земя трепери… Град! — парчета —

яйце и орех… Спри… Недей…

Труд кървав, Боже, пожалей!

* * *

Но свърши. Тихо гръм последен

заглъхва нейде надалече

и вълк на стадо — вихър леден

подгоня облаците вече.

А ето слънцето огряло

тъжовно гледа върволица

от стари, млади и дечица

забързали навън от село;

в калта подпретнали се боси,

глави неволнишки навели,

отиват, — черно зло ги носи

в нивята грозно опустели.

Че там жетварка бясна хала

просо, пшеница, ръж, ечмени —

безрадно, зрели и зелени,

и цвет — надежди е познала…

Качено на 11.01.2010 г., 20:47 ч., в Оттук-оттам.

-----
Други материали, които ще харесате:

» Музиката: Една възходяща разходка по петолинието
» На вашето внимание: Филм за Петър Димков — Лечителя
» Искрено и лично: За истинската журналистика и pressтитуцията
» Бихте ли дарили за „От Извора“
» Искрено и лично: Защо съм горд „конспиративен теоретик“
» „Имам си една мечта“, но ви моля за „рационален съвет“
» Дейвид Айк за банковата система и актуалните събития по света
» Ако мислите да емигрирате: Милиони американци живеят в пълно отчаяние
» 10 от най-честите симптоми на съвременното робство
» Проповед в музика и няколко стиха: „Само в Христос“