Гостуващият автор Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата и в Хумболтовия университет. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са “Голяма история на християнското изкуство в България” и “Културна история на България”, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Професор, преподава в Берлинския и Лайпцигския университети. Главен консултант е за Балканското изкуство в Енциклопедията за средновековно изкуство в Рим в периода 1984 – 1995 г.

* * *

» ВСИЧКИ СТАТИИ ОТ Д-Р ЧИЛИНГИРОВ НА САЙТА «

* * *

» КНИГИ

БЪЛГАРИЯ И ПОКРЪСТВАНЕТО НА РУСИТЕ

Известни епизоди от ранната история на Киевска Русия, особено събитията, предшестващи нейното християнизиране и свързани непосредствено с него, са обгърнати с пълен мрак. На първо място тук са въпросите, отнасящи се до проведеното от великия княз Владимир покръстване на Киевска Русия, за което съществуват много противоречиви данни, а и с последвалото го йерархично подчинение на руската църква. Тъй като никой от историческите извори не дава сведения кому е била подчинена руската църква за траещия половин век период от покръстването на русите до 1039 година, в науката са се появили различни хипотези, опитващи се да дадат някакво разрешение на този въпрос, допускайки, че за съответния период руската църква може да е била подчинена, освен на цариградската патриаршия, също и на други висшестоящи институции, като римската църква, българската патриаршия, митрополията на Тмутаракан, или дори да е била автономна, макар че за нито една от тези възможности няма писменни данни.

Това дава повод за оживени спорове между историците в продължение на повече от един век. В резултат на отчасти неясните, отчасти двусмислени сведения на историческите извори, сред изследователите възникват множество партии, които безкомпромисно се придържат към своите гледни точки. Застъпниците на различните тези излагат своите възгледи често без да взимат под внимание нито аргументите на противната страна, нито някои елементарни положения от църковното право. Покрай малкото научно обосновани хипотези, се появяват многобройни тези, които в блатото на дилетантщината намират плодотворна почва за своето развитие. Всичко това наложи една всестранна проверка на проблематиката.

И така, този сборник е посветен на една от главните теми-табу в руската официална историография, според която християнството в Русия било въведено от Византия. Историческите извори и археологическите изследвания показват, че произходът на паметниците на руската средновековна култура е в България, откъдето – заедно с българските духовници, покръстили руския народ – идват и създателите на руската книжнина, строителите на руските църкви и художниците, изписали техните стенописи и икони.

* * *

СОФИЙСКАТА „СВЕТА СОФИЯ“ И НЕЙНИТЕ МОЗАЙКИ

При изследванията си в софийската църква „Св. София“ през 1911-12 г. археологът Богдан Филов, тогава 28-годишен, открива следи от две постройки на същото място, последната от които е заемала пространството на сегашната църква, а нейният под е покривала мозайка с размери 144 кв. метра. За проучванията той разрушава мозайката, а под земления насип, отделящ църквата от терена, открива още една подова мозайка от друга разрушена страда, която той смята за най-старата църковна постройка по нашите земи. Мнението му се подкрепя от намерените 21 монети, сечени в периода между 308 и 408 г.

Изследванията на двете подови мозайки показват не само кога са били изпълнени, но и че са запазени много подови мозайки от същите ателиета през 6 век. Показват още кога, от кого и защо са били разрушени стотици църкви по нашите и съседните ни земи, заедно с епископските седалища, вкл. това в Първа Юстиниана. Но показват и че рушителите не са били някакви „варвари“ от „епохата на великото преселение на народите“.

* * *

МОНЕТИТЕ НА КИЕВСКИТЕ КНЯЗЕ И МОНЕТИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЦАР ПЕТЪР I

През 19 и 20 век на територията на сегашна Украйна са намерени 340 монети, които след изследвания на руските и съветските нумизмати са идентифицирани като сечени от киевските князе между 988 и 1019 г. Освен няколко, загубени през Втората световна война, всички монети се намират в руски и украински музеи. Все още остават нерешени някои въпроси, засягащи руското монетосечене, но също така идентификацията и атрибуцията на 12 от монетите, надписите на които и до днес не могат да бъдат разчетени.

В това изследване се доказва, че тези 12 монети са сечени от българския цар Петър I (927-970) в същите български монетарници, в които през следващите десетилетия са били сечени и първите монети на киевските князе. А орнаментиката и хералдиката на българските и киевските монети, заедно с т.нар. княжески знак, възприет като национален герб на Република Украйна, следват и развиват хералдиката на българската царска династия.

* * *

ГОТИ И ГЕТИ:
ИЗСЛЕДВАНИЯ I и II

(Изтеглете безплатно Готи и гети – Изследвания 1)

Предговор на второто издание за „Готи и гети – Изследвания I“
Първото издание на този сборник беше изчерпано за по-малко от две години – необичайно събитие за съвременната българска научна историческа литература. Тъй като интересът към него не само че не е намалял, а дори се е увеличил, наложи се пускането на второ издание, допълнено с една кратка студия от покойния българо-канадски учен Георги Сотиров, която при издаването на сборника не ми беше достъпна. Междувременно бе подготвено издаването на заключителния том от резултатите на продължилите четири десетилетия разкопки в римския кастел Ятрус, извършени от Археологическия институт при БАН в сътрудничество с Германския Археологически институт (до 1989 година с АН на ГДР). Благодарение любезността на ръководителката на разкопките, д-р Герда Зомер-фон Бюлов, ми беше позволено да се за запозная с тези резултати още преди те да бъдат отпечатани, с което ми се даде възможност да ги използвам при моята работа, свързана с целия комплекс от материали, отнасящи се до т.нар. готски проблем. При всичката прецизност на изследванията в този кастел, с каквато у нас досега не са били извършвани такива проучвания, присъствието на предполагаеми етнически германци сред населението на кастела не можа да бъде установено. Установено бе мирното напускане на римския гарнизон от кастела през V век, свързано с прехвърляне защитата на границата върху местното население, състоящо се от федерати на римската империя – и то очевидно поради липса на военна заплаха от еднородното население на отвъдния Дунавски бряг. Както при останалите археологически обекти отсам и отвъд Дунав, а също и по цялата територия на Северното Причерноморие, не се откриха никакви писмени паметници, свидетелстващи за съществуването на някакво германско население през първата половина на първото хилядолетие от нашата ера – както не бяха открити и други паметници на материалната култура, свързани по някакав начин с етническо германско население. С това за пореден път се опровергават подхранваните и до сега от определени среди спекулации, не само допускащи широкото разпространение на германски племена в този район до средата на VІ век, но дори определящи тези племена за родоначалници на германската нация с нейната държавност, култура и духовно-религиозен живот.

Засилването активността на тези спекулации през последните години беше и причината за издаването на този сборник – тя е изложена обстойно в предговора към първото издание и считам за излишно да се връщам тук още веднаж на обстоятелствата, довели до издаването му. И да повтарям още веднаж, че считам всички видове опити за покушение върху идентичността на моя народ, неговата история и неговата култура за най-страшното углавно престъпление – независимо от това дали то се отнася към отделни индивиди, или към общността от тези отделни индивиди, за която ние сме приели названието народ. А за това престъпление ние сме възприели названието геноцид.

За шестте десетилетия, през които се занимавам с историята и културата на народите от нашата планета, аз не съм срещнал друг народ, срещу чиято идентичност да са вършени и да продължават да се вършат толкова покушения, колкото срещу моя, българския народ. От много хилядолетия той е бил заставян да се бори срещу всевъзможни нашественици за своята земя, за своето съществувание, за своя език, за плодовете на своя труд и изкуство, за своята вяра. И колкото пъти е бил гонен от родината си през петте хилядолетия, в които сме осведомени за неговото присъствие в европейския континент, той винаги се е завръщал в тази своя исконна родина – империи са възниквали и са изчезвали върху земята му, но той е останал на земята си със своя език и своите обичаи, предавани от поколение на поколение до ден днешен. За произхода на българския народ и неговия език са съчинени и продължават да бъдат съчинявани най-различни теории, които го изкарват пришелец от едва ли не всички възможни краища на стария свят: от най-далечния изток до най-далечния север – от пустинята Гоби, зоната на вечния сняг в Памир и полярния кръг на северната евроазийска граница, до блатата на Задкарпатието.

Всяка теория, че българите били монголоиди, угро-фини, турци, задкарпатски славяни и какви ли не още, намира мигновено поддръжка сред чуждите и нашите историци. Но не и твърдението, че са първоначалното население на нашите земи, запазило не само своя физически и генетически тип, но също своя език и своите обичаи, въпреки многобройните вражески нашествия, на които е било изложено в течение на хилядолетия,. Между всички тези теории за произхода на нашия народ, неговия език и неговата култура, една от най-агресивните, но и от най-малко обоснованите е особено засилилата напоследък своята активност теория за „германски влияния“ не само върху етническия произход на българите, но и за създаването на българската държава, култура и дори език. С манипулации в тълкуванието на историческите извори се налага насилствено и напълно необосновано идеята, че носители на тези етнообразуващи влияния били някакви германски племена, наречени готи. Че такива германски племена никога през историческата епоха не са населявали не само нашите земи, но и съседните земи по брега на Черноморието, историческите извори са еднозначни – също както несъмнени са резултатите от археологическите, етнографските и езиковите изследвания в целия този район, които досега не са открили никакви следи от германско население в него, чието присъствие тук би трябвало да бъде по някакъв начин отразено върху паметниците на материалната и духовната култура.

* * *

ЦАР СИМЕОНОВИЯТ СЪБОРНИКЪ

Представяне: През 1817 година е открит един забележителен ръкопис върху пергамент, съдържащ различни, предимно богословски съчинения от гръцки автори в превод на „църковнославянски език“ – поне така твърдят руските му изследователи. В него те виждат „втората по време на нейното преписване руска книга“. Това свое твърдение те обосновават с текста на посвещението „в чест на великия между князете Святослав“, когото идентифицират с княз Святослав Ярославевич (1073-1076) и по неговото име наричат този ръкопис «Изборник князя Святослава 1073 года».

Последвалите проучвания на ръкописа обаче показват, че името на киевския княз е било написано върху заличеното име на българския цар Симеон, запазено върху друг по-късен препис на същия сборник. След махането на подвързията при реставрацията на ръкописа може да се установи вече със сигурност и че листът с посвещението, заедно с други 7 листа с високохудожествени илюстрации, са били допълнително прикачени към руския препис от 1073 година и първоначално са украсявали неговия български протограф от Х век – Цар Симеоновият Съборникъ.

Тази книга е предварителна публикация на изследванията на Асен Чилингиров върху текста и украсата на българския протограф, от който е преписан руският ръкопис и от чиито останали части са запазени следи в стотици руски ръкописи, преписвани чак до ХІХ век и съставящи основното ядро на руската средновековна книжнина. В това число влизат сборници с историческо, поучително, богословско, но и забавно съдържание. Тези изследвания разкриват увлекателната история на проучванията върху българския протограф и неговите преписи, извършени от някои бележити руски изследователи, сред които княз Михаил Оболенски, архимандрит Леонид и А. А. Шахматов, противоречащи на официалната линия на руската историография и поради това силно оспорвани от нея. Основният труд на първия от изброените автори е унищожен от руската цензура.

Тези изследвания показват и някои малко известни досега страни от старата българска история и тогавашните българо-руски културни и политически отношения.